Заразих се много сериозно и много тежко. Вместо да си гледам кефа и да си почивам по Петдесетница (тук е официален празник), пак се запътих към Нюрбургринг и то не за кое да е състезание, а за прословутите "24 Часа Нюрбургринг". Заедно с Льо Ман и Спа едно от най-известните и обичаните 24-часови състезания. Въпреки че съществува едва от 1970, е обраснало с брадати традиции, по нищо не отстъпващи на къде по-стари подобни стартове. Трудно е да се опише, на какво се дължи. Човек трябва да го изживее.

Когато за първи път посетих Ринга, останах впечатлен. И за стотен път пак е впечатляващо да види човек постройки, все едно извадени от центъра на някой голям град да се издигат из айфелските хълмове, където няма нищо друго, освен гори, ливади и разхвърляни малки селца и където планинската пустош започва на две крачки встрани.

По време на по-сериозни състезания спокойната айфелска идилия почти изчезва. Шосетата около Ринга са почти непрекъснато задръстени, паркингите - препълнени, а Северната Дъга - буквално обсадена от палатки и каравани. Досущ като армиите на Сюлейман Великолепни пред вратите на Виена.

Вместо да се нервя, пуснах по-спокойна музика и се оставих да ме грее слънцето през 10-те километра задръстване и "спри-тръгни" от старт-финала до една от отсечките на Северната Дъга. Намерих място за паркиране до хотелчето "Високата осмица" (Hohe Acht) и се запътих през шубраците към пистата. Дребен преход, няма и 5 километра - нагоре по хълма към едноименния връх (най-високата точка на целия масив) и оттам надолу. Предишните дни бе валяло много. След като един виден блогов ботаник наскоро откри нов вид гъба - кафЕва печурка, ми бе интересно, вирее ли тя и тук. Нъцки, тук-таме видях гъбки, ама печурките все бяха кафяви.

Най-накрая стигнах до пистата и се запътих към "Кладенчето". Народно веселие като на селски събор от "време оно". Барабар с пияндетата, които още рано следобед вече бяха вързали кънките. На едно-две места видях (заедно с предвидливо поставените от организаторите стотици мобилни кенефи) набързо изкопани ями с табелка "Драйфайте тук!!!". Огледах се, дали в близост до ямите няма да засека една северна фотопрофесионалигла. За щастие или за съжаление не я открих. За щастие, защото при вида и би ми се наложило и аз да използвам една от тези ями по предназначение. За съжаление, защото очевидно не може да чете, не се ориентиера и поради липса на подходящо означено място, драйфа в блог.бг.

От "Кладенчето" се повозих на автобус обратно до старт-финала, хапнах набързо и се запътих към трибуните. Купих си билет от една от многобройните будки и си намерих подходящо място за снимки на една от трибуните с изглед към отсечката "Мюленбах" и завоя "Дънлоп". Междувременно се бе заоблачило и малко преди старта прехвърчаха една-две капки. Е, айфелското време е легендарно с дъждовете и бурите си. Състезанието стартира. Време за снимки.

Тази Ginetta GT4 се завъртя още на първата обиколка и временно превърна пистата в паркинг. Очевидно не и е било писано да стигне до финала - на следващата сутрин изхвърча от пистата в отсечката "Хедвигсхьое" (Hedwigshцhe), огъвайки много сериозно мантинелите:


Малко по-късно този Голф (не пернишки!!!) изпусна същия завой. Или може би му е било интересно да пробва, как се кара по чакъл:


Поршетата на "Кремер рейсинг" ми допадат заради цветовете. Освен това са адски бързи:


Някой наднича:


Едно от многото Ауди R8. :


Съотборници. И двете Поршета на снимката са подготвени от "Мантай рейсинг":


Едно от малкото (да не е било и единственото) Ферари. Чий го дири в компанията на три Поршета, не ми е ясно:


Регламентът на състезанието сериозно си поставя за цел да изравни шансовете между всички състезаващи се класове автомобили и често успява. Не винаги се забелязва. Зеленото БМВ се е свило съвсем в края, опитвайки се да направи път на "големите батковци":


Разбира се, и "големите батковци" не са безгрешни. Това Ауди R8 почти изпусна завоя  и бе "изядено" от трима други:


Мерцедес SLS. Любимци на публиката не толкова заради формите, колкото заради невероятния звук. На този тук черното му отива:


Както ми каза един приятел (някогашен пилот от DTC и старата Формула 3000) -  "състезания с туристически автомобили са като карате с пълен контакт".  Доказателството - в снимката:


Астън Мартин. Съдейки по стартовя номер, може би служебният автомобил на Джеймс Бонд:


Още веднъж SLS. Дизайнът може да е въпрос на вкус, но че са бързи - няма спор. Един от многото SLS бе и по-късният победител в тазгодишното издание на 24-те часа:


Конфликт между поколенията. Старичко БМВ 3-ка срещу актуалният Z4:


Опел Манта. Една жива легенда, и то двойно. Навремето въпросният модел се е ползвал в Германия със същата слава, както понастоящем пернишкият Голф. Един от "задължителните" аксесоари е лисичата опашна на антената. Този тук не само е закичен с лисича опашка. Един от пилотите зад волана е Фолкер Щрицек - някогашен пилот от DTM и дългогодишен шеф на спортния отдел на Опел. Славата на състезанието се дължи в немалка степен точно на такива автомобили и отбори:


Едно от Поршетата на "Кремер рейсинг" в чакъла. Изпусна завоя много сериозно, размина му се да "гушне гумите", но трябваше бая дълго да драпа, докато се измъкне от чакъла:


Още веднъж красивите цветове на "Кремер рейсинг". Споменах ли вече, че са ми любими?


Вечер на Ринга:


Нажежените до червени спирачни дискове. Може и да е стандартен мотив, но ми харесва:


Racing Through The Dark:


Със снимките - дотук. По обратния път, докато стигна до собственото си Порше, ме валя такъв дъжд, че стана досущ айфелско кръщение.

Въпреки това (или може би - точно затова), догодина пак съм на Ринга за 24-те часа.

Хараесаха ми снимките, но най-много ме впечатли тази, с нажежените до червено спирачни дискове, може би, защото не бях виждала до сега подобно нещо.