Тайната на Швейцария се крие в това, че тя хем е част от Европа, хем не е. От една страна, държавата е част от Шенгенското споразумение и по този начин сама е поверила на ЕС защитата на границите си. От 1972 г. Швейцария има споразумение за свободна търговия с ЕС и според него 60% от износа й е към ЕС и 80% от вноса е от държави - членки на Съюза. Алпийската страна е част от Единната зона за плащания в евро, която обединява финансовия сектор в Европа, а швейцарската валута е с фиксиран курс към еврото от 2011 г. В същото време обаче Швейцария не е нито в ЕС, нито в еврозоната, провежда своя собствена фискална политика и остава икономически и политически независима.

Пътят, по който Швейцария е избрала да върви, най-вероятно е причината, заради която страната се справя доста добре. В периода от 2007 г. до първото тримесечие на 2012 г. икономиката й отчита стабилен ръст от 2-3% годишно, като по време на пика на финансовата криза през 2009 г. имаше слаб спад само до 1.9%. БВП също леко се сви през второто тримесечие на 2012 г., но се очаква да нарасне с повече от 1% през 2013 г. Освен това правителството на Швейцария е изключително стабилно. Балансът на основните партии, участващи в изпълнителната власт, остава непроменен в последните 50 години.

Успехът на Швейцария е в контраст с трудностите, които много от все още затъналите в дълбока рецесия съседни страни изпитват заради голямото разцепление в обществото, а правителствата им се борят да останат на власт. Само този факт може да превърне Швейцария в обект на международни проучвания. Засега обаче това не се е случило. В света от време на време става въпрос за "благословения остров" в средата на Европа. Дори и тогава разговорите се въртят около проблемната от морална гледна точка банкова тайна или около въвеждането на най-строгите регулации за компаниите, чиито акции се търгуват на борсата. Швейцария обаче е нещо повече от това. В основата на успеха й стои единствената по рода си политическата система, а Европа ще има полза, ако възприеме някои от елементите й.

В основата си икономическите и политическите проблеми на Европа са резултат от криза на легитимността. Единната икономическа зона и общата валута бяха създадени, без да е формирано федерално правителство. А този съюз контролира по-малко от 2% от общия БВП на 27-те страни - членки на ЕС, и поради тази причина той не е достатъчно ефективен. Националните правителства запазиха своята легитимност, но са обречени да влизат в неуспешен и непопулярен съюз. Както показаха последните избори в Италия, европейците имаха чувство за безизходица заради изключително тромавата бюрократична машина и заради вакуума във властта. От своя страна това води до загуба на доверие в традиционните партии и в институциите.

Това обаче не се отнася за Швейцария, която има за запазена марка пряката демокрация и непрекъсната връзка между политиката, бизнеса и обществото. Накратко - изпълнителната власт не се състои само от президента или от министър-председателя, а и от т.нар. Федерален съвет, който се избира от парламента на Швейцария. Съветът има седем членове, които представляват петте партии, както и френско и немско говорещото население на страната. По този начин се размива границата между управляващата партия и опозицията, тъй като във властта реално участват представители и на двете. С пряката демокрация нуждата от партии и тяхното влияние в управлението е разумно ограничено и няма власт да наруши/промени това статукво. Гражданите знаят, че правото им на глас е по-важно отколкото членството им в партия която да говори от тяхно име.

Друга особеност на Швейцария e фактът, че почти 8-милионното население гласува по четири пъти годишно само на национални избори. Честотата на гласуване се определя от два фактора: поправки в конституцията могат да бъдат разгледани от правителството чрез гражданска инициатива /трябва да се съберат 100 000 подписа в рамките на 18 месеца/, както и всички промени на основния закон на страната задължително се гласуват на референдум. Освен това швейцарските граждани могат да инициират провеждането на референдум за всеки закон, като съберат 50 000 подписа в рамките на 100 дни. В последните няколко години швейцарците гласуваха за конституционни поправки, свързани със затягане на мерките за притежаване на оръжие; за защита от пасивното пушене; за задължително подлагане на обществено гласуване на сключването на договори с други държави; а също така и за закон, според който нито един служител в дадена компания не може да има годишен доход, по-нисък от месечното възнаграждение от най-високопоставения мениджър във фирмата. А в България тези въпроси не са ли важни? Ще чакаме обаче да ни ги решат. Ние сме си дали гласа на партиите и неможе да ги контролираме.

В хода на непрекъснатите политически дебати е създаден рядко срещан баланс между гражданите и властимащите. Правителствените комисии са инструктирани да изготвят такива проектозакони, които бързо да бъдат разглеждани от парламента и от обществото. А правителството от своя страна дълго време разяснява на гражданите политическите си решения. Не е изненадващо, че усилията на политиците да информират гражданите също са внимателно следени: гласовита част от обществото настоява правителствените представители да се въздържат от подобни кампании и да позволят на хората сами да вземат решения по определени въпроси, без властта да им влияе. Финансирането на агитационни кампании, особено от страна на бизнеса, също привлича голямо внимание - особено медиите, които са финансирани с публични средства, а голяма част от обществото изразява безпокойство от увеличаването на тези разходи. Освен това швейцарските закони забраняват политическа реклама по радиото и телевизията. Разбира се, това не означава, че обществеността е много добре информирана по всички въпроси: появата на безплатни вестници, натискът, оказван върху печатните медии и превръщането на новинарските тв предавания в развлекателни програми са сериозна заплаха за качеството и разнообразието на информацията.

В резултат на швейцарската политическа система непрекъснато се правят поправки в конституцията, като техни автори са гражданите. Разбира се, наблягането върху правото на швейцарците да преразглеждат основния закон на страната според моментните настроения понякога води до противоречия в конституцията и създава напрежение с международните закони за спазване на човешките права. Десните обществени инициативи например доведоха до забраната на минарета в страната /което противоречи на гарантираната от швейцарската конституция религиозна свобода/ или до нови правила за депортирането на чужденци, извършили престъпления /което се смята за противоречие с международни договори за правата на човека/. Конституционният съд, чиято задача е да поправи подобни противоречия, показва голяма категоричност в решения срещу пряката демокрация и в подкрепа на човешките права. През 1990 г. съдът отхвърли подложеното на многократно гласуване от мъжете в един кантон предложение жените да нямат избирателни права. Оттогава съдът почти не се намесва в законодателния процес, дори и през 2009 г., когато бе взето решението за минаретата. От друга страна, идеята, че избирателите винаги са прави, понякога води до отслабване на чувството за върховенство на закона.

И все пак, ако оставим настрана напрежението между пряката демокрация и правовата държава, швейцарският начин на управление води до силното идентифициране с политическата система на страната. За разлика от други държави изборите рядко се използват като средство за изразяване на протест срещу решенията на Берн.

Така че трябва ли останалата част от Европа да приеме швейцарския модел? За да работи едно правителство, то трябва да бъде легитимно. Това се постига чрез включването на колкото се може по-голям брой гласове и политическа ефективност, която се постига, когато общественото мнение може да влияе на законодателния процес. Швейцария има висок рейтинг по десетобалната скала за ефективност. Страната има добри резултати по скалата на легитимността. Направената наскоро трансформация на медийния пейзаж с появата на свободни политически вестници, предназначени за хората, които ежедневно пътуват /те представляват значителна част от населението/, както и другите популистки медии, има негативни ефекти, но страната в много по-малка степен страда от липсата на легитимност, отколкото други европейски държави.

Някои елементи на швейцарския модел не могат да се приложат в останалата част от Европа. Швейцария е сравнително малка държава, а населението й е етнически и културно хомогенно. /Всъщност в последните 150 години то става по-хомогенно - сливат се културите на френски, немски и италиански швейцарци/. Страната получава значителни печалби от високо печелившите ниши в световната икономика като фармацевтична индустрия, метали, часовници и селскостопански продукти. Благодарение на тези сектори социалната и образователната система на страната се финансират добре. ЕС не може да се радва на такива приходи. Швейцария обаче има четири официални езика, но и разделение между градското и селското население по много политически въпроси, особено относно имиграцията, интеграцията и културното разнообразие.

Швейцарската система предлага четири урока за европейския проект. Първият е, че малкото е красиво. Швейцария е наблегнала върху автономията на малките си кантони, което може да служи като модел за регионите на Европа. Начинът, по който Швейцария се отнася към четирите различни езика и към хората, които ги употребяват, е пример за единство на многообразието, което Европа търси. Вторият урок е, че прякото и често допитване до обществото прави правителството по-привлекателно. Европа трябва много сериозно да подобри отношенията между властимащите и избирателите, ако иска да престане да губи повече от общественото доверие. Третият урок е, че не само директното допитване до обществото прави правителството по-привлекателно, но също така и по този начин жителите на страната се чувстват по-отговорни за управлението и е по-вероятно да проявят желание да участват в него. И четвъртият урок е, че успехът във взаимно свързания свят зависи от комбинирането на интеграция с автономия. Швейцария има успехи, защото се е интегрирала в Европа, но е запазила своята автономност. В европейски контекст това означава, че отказването от пълна интеграция и проявата на по-голяма толерантност към т.нар. полумерки, подобно на Швейцария, не са категорично решение, но със сигурност може да бъде полезно по време на криза и преход.

Малко фантазия! С други думи, Швейцария може да бъде модел за създаването на Европейски съединени щати, които според някои анализатори като Юрген Хабермас и Умберто Еко и според политици като Франсоа Оланд, Марио Монти и Ангела Меркел са необходими, за да се преодолее кризата. На супернаднационално ниво по швейцарския модел би могло да се създаде политически съюз, без да са хомогенни култури, етническа принадлежност и закони. ЕС може да бъде ръководен от съвет, подобен на този в Швейцария, като няма един-единствен ръководител. Вместо да се управлява от високите етажи - на светлинни години от европейските граждани, - правителствата могат да дадат възможност за съвместно гласуване на всички граждани на 27-те страни членки по възможно най-много въпроси. Подобен вот ще засили чувството за единство, споделена съдба и идентичност. Това ще помогне също така да се създаде по-добра съвместна историческа памет. Ако целта е да се постигнат стабилност, мир и просперитет, както е в Швейцария, то е настъпил моментът Европа сериозно да приеме модела, въведен в алпийската държава.